В книгата „Митове и архетипи в българската литература (Втората половина на 20. век)“ са представени 16 етюда, обединени в няколко теми: темата за социализма, темата за създаването на нови митове, историографските митове и архетипите.

Етюдите умело преплитат художественоинтерпретативни мотиви от по-ранно и по-ново минало, центрирани върху съответните фокуси от българските митологеми между 50-те и 80-те години на ХХ век.

Като цяло, впечатлението от текстовете в учебника е, че те предизвикват желание у читателя да прочете проблематизираните художествени произведения.

Във фокуса на авторското внимание попада 30-годишен период: от времето на бригадирското движение, а това са 50-те години, до началото на 80-те години на ХХ век.

На пръв поглед, периодът изглежда спокоен, идеологически ясен и „чист“, така че да стане възможно да пробият кълновете на предстоящите драматични за българската общност преобразувания, известни като преход.

Мозаечността в изложението е предопределена от спецификата на аудиторията: необходими са исторически, културологични и етноложки обяснения, които да попълват знаниевите дефицити у обучаемите, от една страна.

От друга страна, необходимо е да се изгради представа за историята на българската литература, за поетиката и жанровата система – от бригадирското през регионалното до сюрреалистичното творчество.

Това е нелека и амбициозна задача, изискваща многогодишна опитност, научнометодологична стабилност и творчески интерпретативни търсения. Подобно предизвикателство разкрива способностите и таланта на проф. д.ф.н. Цветана Георгиева.