Книгата „Лирата на Параклита“ разглежда историята и учението на монтанизма. Монтанизмът е есхатологично, пророческо и феминистко движение в христианството, което съществува от II до VI в. Отначало то е църковен разкол, наименован на неговия основател Монтан – бивш езичник от населената с траки провинция Фригия на Мала Азия. Заедно с Монтан започват да проповядват и две жени, наречени „пророчици“ – Присцила и Максимила. Тримата са признати от последователите им за въплъщения на Параклита (Утешителя или Светия Дух), обещан в Евангелието на Йоан. Монтанизмът се разпространява в цялата Римска империя.
След като са отлъчени от Православната църква, редица клонове на монтанизма изпадат в ереси. Някои от тях отхвърлят догмата за Св. Троица. Други обожествяват Дева Мария, причащават се с осветен хляб и мляко или сирене и ръкополагат жени за духовни ръководители (презвитери и епископи). Последните монтанисти оцеляват до средата на VI век, когато се самоизгарят. Центърът им в град Пепуза е разгромен от епископ Йоан Ефески.
През Средновековието и Новото време идеите на монтанизма се възпроизвеждат от редица подобни движения и лица, сред които изпъкват духовните францискани. През XX век монтанистки характер имат българските добросамаряни, адвентистите от сектата „Клон Давидов“, петдесетниците и харизматиците. Най-радикалното въплъщение на монтанистката утопия за ново откровение и три световни епохи е хилядолетният райх на Адолф Хитлер.