Празниците са необходимо условие за съществуването на човешкото общество. Те са своеобразен отказ от индивидуалното поведение, приобщаване към цялото. Системата от празници, в т.ч. и религиозните е национално достояние на всеки народ и важна част от културата му. Чрез тях и чрез тяхната емоционална окраска най-точно и вярно се предава чувство за религиозна и национална принадлежност.
Днес сме свидетели на безконтролно нахлуване в обществото на непознати и чужди за нас празници. Укрепването на националното ни съзнание задължително преминава през утвърждаване на собствена културна самобитност и връщане към неоценимото наследство, завещано ни от нашите предци. Единствено по този начин ще преодолеем налаганите ни през последните десетилетия западни по произход стереотипи.
В случая с християнските или по-правилно църковни празници, нещата са доста по-сложни и в дълбочина се оказват много по-сериозни от една обикновена душевна потребност. Бог е радост и няма по-голяма радост от тази на човек да общува със Своя Творец. Оттук и основният смисъл на празниците е приближаването и приобщаването на човека с Бога.
Истинският църковен празник е чужд и отдалечен от всичко светско, чувствено, нечисто и плътско. По думите на св. Григорий Богослов „празнува и юдеинът, но според буквата на Закона, празнува и езичникът, но плътски, за да удовлетвори страстите си и угоди на демоните, а на нас подобава да празнуваме духовно…“.
