Иван Снегаров

Проф. д-р Иван Снегаров е роден на 18 октомври 1883 г. в Охрид, тогава в рамките на Османската империя. Баща му Йончо Снегар е занаятчия; умира преди раждането на сина си. Майка му Диаманда е православна албанка. Иван учи в гръцкото класно училище в родния си град, но през 1895 г. по собствено желание се премества в българското училище „Св. Климент“, където се обучава до 1898 г. За няколко месеца работи в Тулча, Румъния и е чирак в Охрид. Получава стипендия и от 1900 до 1906 г. учи в Цариградската духовна семинария. През 1902 г. той става член на училищния кръжок на Вътрешната македоно-одринска революционна организация (ВМОРО). След като завършва, за кратко е учител в Енидже Вардар, а през 1907 г. започва работа като публицист във вестник „Вести“ – издание на Българската екзархия. След като успява да получи стипендия от Синода на Руската православна църква, през 1908 г. постъпва в Киевската духовна семинария. В Киев се пробужда интересът му към историята. Дипломира се през 1912 г. със степен „кандидат на богословските науки“ върху историята на Охридската архиепископия. През 1912 г. се завръща в Цариград и става учител в Духовната семинария. Преподава в Педагогическото училище в Сяр; учителства в Солунската мъжка гимназия, в гимназията в Ямбол и в Софийската семинария. През 1914 г. става редактор на „Църковен вестник“. В периода 1916–1918 г. е журналист в Скопие; това е времето, в което целенасочено изучава историята и географията на района. През 1919 г. става главен редактор на религиозното списание „Народен страж“. През 1920–1923 г. е редактор на вестник „Автономна Македония“. Снегаров е сред учредителите на Македонския научен институт, а от 1939 г. е част от неговото ръководство.  Сътрудник е на изданието на института „Македонски прегед“, като от 1939 до 1943 г. е негов редактор.

През 1926 г. е назначен за извънреден професор в Богословския факултет на Софийския университет. Води лекционни курсове по История на християнската Църква, История на Българската църква и История на съвременните православни църкви. Четири пъти е избиран за декан. През 1950 г. факултетът е преобразуван в Духовна академия, подчинена на Св. Синод. Снегаров става ръководител на Катедрата по църковна история. Преподава там до пенсионирането си през 1956 г. През 1933 г. става професор и редовен член на Българската академия на науките, а през 1943 г. става академик. Директор на Института за българска история при БАН от основаването му през 1947 г. до 1950 г. През 1950–1951 г. е директор на новосъздадения Архивен институт при БАН. През 1958 г. е награден с орден „Кирил и Методий“ I ст.

Автор е на повече от 160 научни публикации, посветени на историята на България през Средновековнието, Османския период и Възраждането. Най-значимият му и популярен труд е История на Охридската архиепископия в два тома. В първия том той проследява историята на Архиепископията от основаването и до падането на българските земи под османка власт, а във втория – до преминаването и към диоцеза на Цариградската патриаршия през 1767 г.

През 1950 г. Снегаров публикува монографията Духовно-културни връзки между България и Русия през средните векове, която е сред най-важните трудове, посветени на българо-руските културни отношения. Авторът разглежда най-ранните извори  за връзката между двата народа, като обръща внимание и на косвените сведения. Такава е Тверската летопис, в която покръстването на българските земи е описано като хронологична граница на епоха. Според Снегаров това е доказателство, че към 1534 г., когато е създадена Тверската летопис, в Русия българската литература е била широко разпространена. Снегаров подробно разглежда разпространението на житията на Кирил и Методий в руската книжнина, творбите на Климент Охридски, съобщава данни и за почитането на св. Иван Рилски. Според изследователя обменът на книги се извършвал главно от духовници – българи, отиващи в Русия, и руси, преминаващи през България на път за Константинопол или за Света гора.

През 1953 г. излиза от печат книгата му Културни и политически връзки между България и Русия през XVI–XVIII в., която е своеобразно продължение на предишната монография. В нея има специална глава за културно-просветните и книжовни връзки. Снегаров обръща внимание на появата на руски редакции на български съчинения, като Разказа за българската царкиня Персика, Похвално слово за Евтимий от Григорий Цамблак и др. Интересни са наблюденията му за разпространението на житията на Кирил и Методий, което продължава и през този период. Той отбелязва, че в Макариевите чети-минеи е включено Похвално слово за Кирил от Климент Охридски, а Дмитрий Ростовски съставя житие на Солунските братя въз основа на по-ранни творби. Изтъква, че именно делото на Кирил и Методий обединява българите и русите чрез общия славянски език. Обръща специално внимание на навлизането в руски старопечатни книги на честването на български и сръбски светци. Като пример той посочва Великия часослов, в който се споменават сръбският архиепископ Арсений, св. Симеон Сръбски (Стефан Неманя), Кирил и Методий, св. Ивина Рилски и св. Георги Софийски. Според него руските книжовници оценяват създаването на славянската писменост като „животворно начало на културния живот в Русия“, а първите преводи на Евангелието са подготовка за цялостното покръстване на русите. Според автора именно това е причината през XVI–XVIII в. в Русия да се превеждат творби на старобългарски писатели като Черноризец Храбър, Климент Охридски и Йоан Екзарх.