Съдбата на много руски архиереи, приели свещенически сан преди революцията илив годините на Гражданската война, се е стекла така, че повечето от тях не са имали възможност да се изявят в мирно време. Светителите, които понесли пастирскотослужение в периода 1920-1930 г., отдавали всичките си сили за съхраняването на Църквата, и по правило,приемали мъченическа смърт. Затова представлява голям интерес съдбата на архипастирите, които по силата на обстоятелствата са се оказали извън сферата на влияние на Руската болшевишка държава и са получили възможност да ръководят своето паство в условията на емиграция. Към тези архиереи се отнася и известният подвижник на благочестието архиепископ Серафим (Соболев) (1880-1950), чийто жизнен път в емиграция е бил свързан със служение в България. В течение на 29 години архиепископът управлявал руските енории в тази страна, намирайки се първоначално под ведомството на Задграничния архиерейски синод (до 1945 г.), а след това под юрисдикцията на Московската патриаршия. В България архиепископ Серафим оставил добри спомени за себе си и неговото име никога не било забравено. Скоро след смъртта му мястото на погребението на архиепископа става обект на поклонение, което не могли да преустановят дори комунистическите власти в България. В Русия интересът към архиепископ Серафим възникнал в началото на 90-те години, когато започнали да издават неговите трудове, насочени срещу отклоненията от православната вяра, както и съчиненията, посветени на идеологията на руската държава.  Започнали да се появяват и жизнеописания на архиепископ Серафим, които станали причина за интереса към йерарха вече не само като богослов и патриот, но и като светец и чудотворец. През 2002 г.Българската старостилна църква причислява йерарха към лика на светиите, след което към тази канонизация се присъединява и Руската задгранична църква, преди обединението си с Църквата в Отечеството. Последвалите опити името на архиепископ Серафим да бъде вписано и сред светиите на Московската патриаршия не се увенчават с успех.