„За Щастливия живот“ на Луций Аней Сенека (4 г. пр. Хр. – 65 г. сл. Хр.) – един от най-видните римски мислители и пръв представител на т.нар. Нова стоа, заключителния етап от историята на стоицизма. Произхожда от аристократичен род – баща му е ретор, принадлежащ към съсловието на конниците.

За да даде по-добро образование на децата, той се преселва в Рим. Там учители на младия Сенека са Сотион и Атал, чиито идеи са близки на стоицизма. Заради забележителните си ораторски умения Сенека привлича вниманието върху себе си още съвсем млад.

Талантът му в боравенето със словото омагьосва слушателите и той бързо добива славата на красноречив трибун и мъдър човек.

Влиза в Сената по времето на Калигула, който е така обзет от завист заради една от речите на Сенека, че заповядва да го екзекутират. Жената на Клавдий – Месалина, също настоява за смъртта му. Вместо това той бива пратен на заточение, а след смъртта и, по молба на Агрипина, става учител и наставник на Нерон.

Значително място в етиката на Сенека заемат понятията:

• „добродетел“, която се тълкува и схваща като основна цел на всеки човек, и
• „въздържание“, приемано като единствен път за постигане на свобода.

Рационализмът във философията му кристализира в крайно отричане на хедонизма и на материалните ценности в живота. Според него човек, устремен единствено към непрестанното добиване и увеличаване на благата и богатствата си, не е свободен. За римския стоицизъм характерна е още и идеята, че провидението направлява света, а „действието на духа е движещата сила на всички неща”. „Съдбата води желаещия, а нежелаещия го влачи“, е казал Сенека.