Второто издание е разширено с писмата на Псевдо-Дионисий и има по-различен характер заради индексите, които ще бъдат най-полезни за специалистите. Разширена е и библиографията на изследванията върху Ареопагитския корпус, а приложената глава върху Псевдо-Дионисий, написана от Дж. Шелдън-Уилямс в авторитетното Кеймбриджско издание
„Късноантичната и ранносредновековната философия“, дава добър пример за систематичен обзор. „Подобно на кападокийците Псевдо-Дионисий твърди, че не е новатор, но предава традицията, която той представя като християнска. Всъщност тази традиция произлиза от християнски и езически извори. Единственият достоверен източник, който той назовава, е ветото писание, като е явно задължен на кападокийците и може би явно на александрийците; езическите извори са прикрити било като част от „неписаната традиция“, било под името на неговия учител „Йеротей“ – възможна фикция, създадена, за да се отдаде техният авторитет на някой, когото той представлява като свързан с апостолите.“