Настоящият сборник съдържа част от кореспонденцията на архиманрит Софроний (Сахарав) с Дейвид Балфур, англичанин и римокатолически монах, който приема православието през 1932 г. В жертвената си готовност да помогне на своя събрат, измъчван от рационалистични недоумения в търсенето на истинското богопознание, отец Софроний е принуден да разкрие пътя на своето огнено покаяние, заради което неведнъж е удостоен с Божии посещения. П

исмата засягат предимно аскетически теми: послушанието, духовния плач, умно-сърдечната молитва, безмълвието и др., но също така и конкретни същностни разлики между истината на Православната църква и някои западни интелектуални течения.

Публикуваните писма до Дейвид Балфур са най-ранното от духовните писания на отец Софроний. Годините, които предшестват тази кореспонденция, за него са време на напрегнато търсене на Бога – на божествения Абсолют.

През онзи период не го напускала мисълта как човек може да премине границите на този временен живот, защото според думите му „духът на човека не приема идеята за смъртта“. Самият отец Софроний описва състоянието си тогава така: „Цялото мое битие се съсредоточаваше в търсенето на изход от тесните граници на времето и пространството“ към познанието на Вечното и Абсолютното.

Публикуваните в тази книга писания са ценно свидетелство, което разкрива изворите на богословието на отец Софроний. Учението, изложено в тези писма, е родено в недрата на атонското предание учение и в много отношения предначертава книгите му „Старецът Силуан“ и „Ще видим Бога както си е“.