Интересът към невербалната комуникация във все повече научни разработки не е случаен. Поради спецификата на този тип комуникация теоретичните разработки винаги изхождат от практиката и са ориентирани към нея. Настоящата работа се опира на конкретни наблюдения на речевото общуване в телевизионните публицистични предавания и въз основа на анализа на събрания богат архив се правят редица изводи с теоретично и практическо приложение.
„Невербалната комуникация в телевизията“ разглежда речевото съобщение като съвкупност от вербални и невербални компоненти. Следователно проучването на невербалните средства трябва да отчете тяхната обвързаност с вербалните и присъствието им в структурата на речевите актове. Този подход анализира невербалните средства не като отделна семиотична система, а „само като функционална част, подчинена на вербалния акт“. За да се подчертае тясната връзка и подчинената функция на този тип невербални компоненти спрямо езиковата система, те се обозначават като паралингвистични.
„Невербалната комуникация в телевизията“ изследва невербалните (паралингвистичните) средства в публицистични телевизионни програми на български език, независимо дали компенсират или синхронизират вербалното изказване, но задължително включени в израза.
Невербалната комуникация в телевизията се ограничава до описанието и анализа на паралингвистичните кинетични средства, включващи жестове, мимики, телодвижения, които са част от вербалното съобщение и са пряко свързани с речевото взаимодействие.
Разглеждат се две групи паралингвистични средства:
- Употреба на паралингвистични средства при вербални изказвания със „служебни“ функции:
- за реализиране на речевия етикет;
- за поддържане на контакта (пр. запълване на паузи при затруднение, речеви грешки и корекция и др.);
- за прекъсване на контакта;
- за привличане на вниманието;
- за смяна или потвърждаване на комуникативните роли (даване или вземане на думата);
- за проверка на канала и кода (за „удостоверяване“ на възприемане и разбиране);
- за структурно оформяне на изказването (в рамките на изказването).
2. Участие на паралингвистичните средства в изграждането и развитието на „същинските“ изказвания (с компенсираща или синхронизираща функиця).
