„Християнството през IV-началото на ХI век“ разглежда въпроси, свързани с разпространението и утвърждаването на църквата на Балканския полуостров като институция в държавата. Настоящото изследване хронологически се ограничава в рамките между IV в., в чието начало чрез Никомидийския и Миланския едикти – първият от 311 г., а вторият от 313 г., християнството бива признато като култ наравно с останалите религиозни култове в римската империя, и 1018 г, през която първата негръцка балканска църква – българската, след падането на българската държава под византийска власт, бива подчинена на Константинополската патриаршия.  Промени настъпват и в статута на сръбската църква.

В този некратък исторически период, обем и обхват от проблеми,  изследването е първото, което се предлага от българската историческа и църковноисторическа наука.

Съдържание:

Глава I. Разпространение на християнството. Отношението на държава-църква

1. Християнството до Никомидийския и Миланския едикти
2. Възход на християнството и упадък на езичеството
3. Християнизиране на балканските славяни и българите
4. Отношеинето владетел – църква и църковен предстоятел
5. Отношението Изток-Запад и въпросът за папското главенство
6. Константинополския вселенски патриарх и римският папа

Глава II. Eпископи и епископски центрове

1. Поява и развитие на църковноадминистративните длъжности митрополит, архиепископ, екзарх и хорепископ
2. Епископски катедри на Балканския полуостров от IV до началото на XI в.

Глава III. Ересите във Византия и на Балканите IV-X в.

1. Християнсковерски и религиозно-философски условия за появата на ересите – арианство, македонианство, монофизитство и монотелитство
2. Дуалистични ереси – павкилянство, иконоборство и богомилство