Християнството през IV-началото на ХI век разглежда въпроси, свързани с разпространението и утвърждаването на църквата на Балканския полуостров като институция в държавата. Настоящото изследване хронологически се ограничава в рамките между IV в., в чието начало чрез Никомидийския и Миланския едикти – първият от 311 г., а вторият от 313 г., християнството бива признато като култ наравно с останалите религиозни култове в римската империя, и 1018 г, през която първата негръцка балканска църква – българската, след падането на българската държава под византийска власт, бива подчинена на Константинополската патриаршия. Промени настъпват и в статута на сръбската църква.
В този некратък исторически период, обем и обхват от проблеми, изследването е първото, което се предлага от българската историческа и църковноисторическа наука.
Съдържание:
Глава I. Разпространение на християнството. Отношението на държава-църква
- Християнството до Никомидийския и Миланския едикти
- Възход на християнството и упадък на езичеството
- Християнизиране на балканските славяни и българите
- Отношеинето владетел – църква и църковен предстоятел
- Отношението Изток-Запад и въпросът за папското главенство
- Константинополския вселенски патриарх и римският папа
Глава II. Eпископи и епископски центрове
- Поява и развитие на църковноадминистративните длъжности митрополит, архиепископ, екзарх и хорепископ
- Епископски катедри на Балканския полуостров от IV до началото на XI в.
Глава III. Ересите във Византия и на Балканите IV-X в.
- Християнсковерски и религиозно-философски условия за появата на ересите – арианство, македонианство, монофизитство и монотелитство
- Дуалистични ереси – павкилянство, иконоборство и богомилство
