Малко имена в историята са били толкова хулени, колкото тези на Борджиите. Съвременниците и потомците им направили от тях чудовища, годни за всякаква измама и безумство. Над тях са били излети реки не от мастило, а от злъч.
Никога католическата църква не била паднала толкова низко, както през папството на Александър VI, никога не се ширели тъй много развратът, непотизмът и симонията. Нямало порок, на който този папа да бил чужд, нито престъпление, с което да не се е опетнил. Възкачен на папския престол с подкупени гласове, той царувал дванадесет години сред интриги, престъпления и разбойничество. Повече емисар на Сатаната, отколкото викарий на Христа, превърнал Ватикана във вертеп, а престола на свети Петър – в тържище, като по този начин проправил пътя за протестантската Реформация.
За нас, навикнали на хули и венцехваления, Родриго Борджа бил крайно лош пастир на човешките души, но велик монарх. Нямал нито вяра, нито морал, или по-точно имал вярата и морала на онези времена, които не били времена на светци, а на жестоки пълководци и безскрупулни владетели. Използвал папската корона не за да прослави бог и разпространи посланието му сред хората, а да въздигне своя собствен стръвен род и да даде държава на незаконнородения Чезаре. Безразличен към отвъдния свят, той насочил цялата си енергия и внимание към настоящия. Не винаги действувал по съвест, проникнат от макивелиастичната максима, че целта оправдава средствата. Възвеличил името на рода си, но направил могъща и вдъхваща страхопочитание и църквата: не духовната, а земната, на която, докато живял, бил всевластен …