Исторически предпоставената изходна точка на разглежданата тема са последиците от Четвъртия вселенски събор (451 г.), проведен в Халкидон, и приетият от него догмат за личността на Иисус Христос, който накратко гласи: една личност, една ипостас в две природи!

С течение на времето, при сблъсъците на различните богословски течения и направления, този догмат е придобил огромно значение в живота на Църквата. С формулирането му съборните отци от Халкидон посочили единствено правилния среден път между разделящата и сливащата природите в Христос христологии, между Несторий и Евтихий, като с това отстранили един проблем, който безусловно очаквал своето разрешаване. След приключването на събора всеобщото очакване било, че единодушно приетото от него вероопределение ще влезе спокойно и незабелязано във вероизповеданието и богословието на Църквата. Ако това бе се случило, то така би се открила възможността и други отделни въпроси из областта на богословието след това да стават предмет на подобно обсъждане и да получават подобна вселенска санкция.

Развитието, за съжаление, протекло по друг начин. Халкидон станал камък за препъване и изходна точка за едно разцепление, което оттук нататък разбивало църковното единство и до ден-днешен тормози Църквата. Вероопределението и христологията на събора били дискутирани дори по-интензивно, отколкото терминът ομοουςιος (единосъщен), приет на І Вселенски събор (325 г.). Върху халкидонския догмат се концентрирало вниманието на цялата древна Църква – императорите, епископата, монасите, богословите и вярващия народ. Това е било така, защото Църквата е била проникната и живеела със съдържанието и същността на този догмат: вярата в един Христос, истински Бог и истински човек, дори това да не било изразено с толкова конкретни термини. Тази вяра се подхранвала от един образ на Богочовека, чиято пълнота, според някои, не можела да бъде обхваната от формулировката за личността Му, приета в Халкидон. Запознаването с монофизитската христология ще потвърди това.